Малката закусвалня

Уиски? Чийзбургер? Картофки?
София Морети бе попаднала на необикновен индивид. Първото нещо, което забеляза в него бяха сиво-сините му очи, които се впиваха в нея, а зад тях сякаш изплуваха спомени и емоции, но това може би само нейното въображение. Най-сетне знаеше как се чувства хората, когато тя най-открито ги зяпаше.
Както тя правеше точно в този момент.
- Няма ли да седнеш? - попита той и направи жест към отсрещното канапе.
София се бе отнесла. Опитваше се да отгатне неговия характер, или както тя си казваше "да го разчете". Трябваше да си признае, че през повечето време не ѝ се получаваше, но тя обичаше да си мисли обратното. Не бе свикнала някой да я черпи и да ѝ предлага да сяда. Не бе свикнала на такова отношение. И може би точно заради това го намираше за особено странно. Още по-странно беше, че вече седма година живееше в този град и бе останала с впечатлението, че гражданите му бяха не толкова дружелюбни. В стомаха ѝ се загнезди приятното чувство, че точно когато беше в лошо настроение, Кармата ѝ носеше нещо светло и свежо - този непознат, който се отнасяше изненадващо добре с нея.
- Ъм... - измънка тя и се настани в сепарето срещу него. - Нямаше нужда да го правиш. Да ме черпиш. Не стига, че настъпих обувката ти, та почти паднах върху нея. - тя се поспря, за да отпие от Мимозата си и продължи. - Между другото, добър вкус откъм обувки.
Непознатия се засмя и отхапа една голяма хапка от чийбургера си и сякаш забелязал София, която все още зяпаше любопитно и учудено, той я попита с поглед дали и тя иска хапка. Имайки в предвид, че това бе едно от нещата, които тя не обичаше да яде, наред с доматите и грейпфрутите, тя отказа и бодна с вилица чийзкейка си.
Беше озадачена. Рядко беше озадачена. Не го бе виждала преди. Никъде. Можеше да се похвали, че заради работата си, обикаляше града наляво и надясно, познаваше какви ли не хора, но точно този индивид бе пропуснат от радара ѝ. За което София съжаляваше, но ако я питате, щеше да го отрече.
- Извинявай, трябва да попитам. Прекалено съм любопитна, за да си мълча. - тя поклати глава в знак, че знае колко досадна може да бъде, особено, когато я човъркаше онова неудобство, когато си с непознат, а искаш да знаеш колкото можеш повече за него. Странно. - Уиски с картофките?

Непознатия едва ли знаеше каква е София и колко бързо се оправяше тя с униженията. Имаше навика да се прави на глупачка пред хората и през повечето време гледаше да внимава какво казва, какво прави или в този случай - къде стъпва. Но дори и да сгафи някъде, голямата ѝ уста някак си я спасяваше от унижението. Едно от малкото хубави качества на нейното нахалство.
- О! Ти очевидно нямаш на идея с кого говориш. - при тези думи мъжът вдигна притеснен и леко виновен поглед към червенокоската, която обаче го изненада с усмивка на уста. Тъкмо преглъщаше нова хапка чийзкейк. - Аз съм един от най-непохватните хора в този град. Не ми е за първи път да се препъна в нечия обувка. Но, трябва да си призная! За първи път някой ме черпи след като съм съсипала обувката им.
Лекият смях и на двамата подсказваше, че нямаше никаква неловкост между двамата. Сякаш се познаваха от цяла вечност. Това чувство се събираше на приятна топка топлина в стомаха ѝ и я караше да се чувства у дома. Край приятелите си, където можеше да седне на канапето вкъщи и да гледа истински европейски футбол. Не американски, което си беше чисто и просто ръгби. Футбол. Липсваше ѝ. И онази топлина - топлината на Тоскана - сякаш изведнъж я бе заляла отново на хиляди километри от дома [Не мили! километри. Седем години в Америка и все още не можеше да ги оправи.] само докато бъде погледната от сините му очи. Сега те святкаха приветливо, някак игриво, а от студения му първи поглед, отреден за нея, нямаше нито следа.
- Да ти призная честно, и аз не очаквах много от хепи ауъра, но пък не останах разочарована. - тя ми смигна и чукна високата си чаша за шампанско в неговата. - Добре, спасителю мой, кажи поне дали комбинацията въглехидрати, мазнини и уиски си струва?