Стълбите към плажа

by **Анастасия.** Чет Окт 18, 2012 6:09 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]

by **Katherine Grey.** Съб Окт 20, 2012 11:01 am

Обикновен ден в Старлинг сити.Алармата,която се намираше на шкафчето до леглото ми ме събуди,а слънцето греещо право в очите ми ги ослепи и ги присвих.Разтърках очи и се прозях мързеливо.Часовникът показваше едва 07:00 сутринта,сигурно бихте си помислили кой луд в Мелроуз плейс ще стане толкова рано?Е отговорът беше Катрин Грей,разбира се.Имах тренировка по йога,след това трябваше да направя ежедневния си джогинг с кучето,да се изкъпя,а едва след това да започне денят ми.А през това време..Кас спеше,разбира се.Така и не успях да я науча да става рано и да прави същото като мен,но..нейно решение.Все пак аз се водех като"черната овца ан семейството",но пък и това не беше проблем за мен.
Станах от леглото,сресах косата си,това бе първото нещо,което правех,когато стана.Влязох в банята,измих лицето и зъбите си и се погледнах в огледалото.Чувствах се различно,сякаш днес щях да започна едно..ново начало.Сякаш днес щеше да стане нещо,но това сигурно бе от онези глупави чувства понякога,които нищо не предсказваха.
Взех си един освежаващ душ и след като бях готова слязох долу за да закуся.Както винаги Лейла,домашната прислужница, бе оставила чашата ми с горещо кафе от лявата страна на барплота,а до нея една купа с плодове.Да,това беше ежедневната ми закуска.Взех чашата с кафето и купата с плодове и заедно с тях отидох отново в стаята си за да се приготвя.
Свалих хавлията от тялото си,облякох бельо и екипа ми за йога.Изсуших косата си и тя отново стана перфектно права.Събрах я на стегната опашка.Сложих всички необходими неща за курса по йога в малкото ми сакче,изпих кафето си набързо,взех си една ябълка за изпът и потеглих.
След 15 минути вървене пеша вече бях в салона.Учудващо треньора по йога ме посрещна още от вратата и той просто..ми забрани да вляза!Какво безочие!
-Какво искате да кажете с това"Днес не можеше да проведете тренировките си,г-це Грей."?! Що за безочие?!
Започнах да говоря на висок тон,а той дори се подмсихваше!Мили Боже..какво им ставаше на тези хора?!
-Мисля,че днес ви предстои нещо по-важно от курса по йога.
Каза г-н Уилсън и ми подаде една бележка,намигайки ми.Сериозно ли?
Отворих нервно бележката и с нацупена физиономия погледнах към написаното в нея.
"08:30 ч.,стълбите на плажа.не закъснявай,принцесо
-Д"
Ка..какво?!Това не можеше да е истина.Без дори да се усетя бях изпуснала сака на земята,а долната ми устна щеше да опре земята още малко.В очите ми заблестя онзи плам,който вече от 3 години не присъстваше там.Как беше възможно?!Това..това беше Дейвид!Сигурна бях!Той беше!Той се беше върнал!Невероятно..аз..
-Аз..благодаря ви!Благодаря ви!
Казах въодушевено на човека,грабнах сака си и изтичах от сградата право у дома,в стаята на Касандра!
-Касандра,Касандра!
Гласът ми звънеше из стаята,а ръцете ми разбутаха тялото на поспаланката.
-Дейвид!Дейвид се е върнал!
Усмивката не можеше да слезе от лицето ми.Не можех да го повярвам,моето момче...той беше тук!
Дори без да изчакам да реагира се втурнах към стаята си и отворих вратата на гардероба си.Измъкнах един от всичките ми бански костюми,отидох в банята и го облякох.Действията ми бяха бързи и припряни.Еуфорията ме бе обзела.
След като бях готова с банския облякох една рокля,малко над коляното в цвят сьомга,без презрамки.
-Часът,колкое часът?!-говорех нервно на себе си и видях,че вече беше 08:15.Ужас!Трябваше да взема такси,защото иначе щях да закъснея,а не биваше!Нямах търпение да го вдия..дали беше добре,дали беше същият..Толкова въпроси,на които съвсем скоро щях да получа отговори.
След като вече бях напълно готва извиках таксито си.След минути то спря пред дома ни.
-Кас,излизам!
Провикнах се и се качих бързо в таксито.
-Към плажа,по-бързо!
Едва ли не заповядах на шофьора.Сърцето ми биеше като лудо,а очите ми светеха от радост.
Колата спря точно пред стълбите на плажа,дадох някаква банкнота на шофьора и изхвърчах от колата.Пресякох улицата,като на два пъти щяха да ме блъснат коли,но това изобщо нямаше значение сега.
Застанах точно на стълбите и зачкахах.Потропвнаията ми с крак ставаха все по-нервни,а главата ми се обръщаше на всички посоки.Къде беше..защо го нямаше..

by **David O'Conner** Съб Окт 20, 2012 11:27 am

Самолетът всеки момент щеше да кацне. Хората започваха да вземат багажите си и да потропват нетърпеливо с крак.
- Връщаш се у дома, Дейвид. У дома...
Прошепнах тихо на себе си, подпрял лакътя си на малкото издадено място под прозореца, а погледът ми беше безизразен и отнесен.
Бяха изминали цели три години откакто ме нямаше. Три години, в които бях далеч от Катрин, от семейството си, от приятелите си. И всичко беше по негова вина. Виктор щеше жестоко да съжалява, че ме бе отвлякъл след делото преди години. Двете години, които прекарах в негов плен, измъчван и изтезаван, ме бяха променили. След като успях да избягам, бях заминал директно в Лондон. Отнеха ми няколко месеца, за да се възстановя изцяло, а след това най-накрая завърших право. Дипломирах се, а сега отново се връщах тук, за да сложа сол в раната.
След като слязох от самолета веднага тръгнах към къщата на баща си. Трите години не бяха променили само мен, но и него. И двамата си обещахме, че ще намерим начин да се разбираме, да забравим за миналото. Старецът ми нямаше идея колко много ми липсваше и колко съжалявах за всичко, през което го накарах да премине.
След няколко часа и проведени телефонни разговори, успях да разбера графика на Катрин. Бях отишъл лично, за да дам една бележка на треньора й, както и инструкциите да се увери, че ще изпълни написаното на бялото листче хартия.
Качих се на мотора си и започнах да обикалям из града, карайки с безразсъдно висока скорост. Бях си спечелил дори няколко глоби, които щях да пренебрегна. Времето бе отлетяло неусетно. Щом погледнах часовника си, вече бе 8:35 часа. С още по-бясна скорост тръгнах към плажа. Бяха ми мужни само 3 минути, за да стигна от единия край на града до другия. Още щом спях на паркинга, през каската си виждах Катрин.
- По дяволите..
Сърцето ми бе започнало да бие по-учестено от всякога. Беше станала още по-красива от преди, но същевременно бе запазила и някои от детинските си черти, които я правеха още по-перфектна. Прехапах долната си устна и слязох от мотора си, оставяйки каската върху седалката. Промъкнах се незабележимо зад нея и сложих ръце пред очите й. На устните ми се изписа радостна усмивка.

by **Katherine Grey.** Съб Окт 20, 2012 11:45 am

Къде се губеше..какво ставаше..Ами ако беше просто уловка?Вече започвах да губя надеждата си,а настроението ми малко по малко се влошаваше.Хората ме подминаваха,някой ме поглрждаха,други не..А аз,аз търсех единствено един човек.Скръстих ръцете си пред гърдите ми и стиснах зъбите си.Започвах да се изнервям.Погледнах дисплея на телефона си и беше вече 08:38 часа.8 минути..цели 8 минути стоях и се пържех в собствен сос.Това чакане просто ме убиваше..Дейв нямаше навика да закъснява..Но всъщност защо си бях втълпила,че е той?Ами ако някой ми правеше капан?Ами ако бяха хората на Виктор?Не...не мисли такива неща Катрин.Всичко ще е наред.
Пъхнах телефона си в малкото джобче на чантичката си и тогава усетих нечии ръце на очите си.Обърнах се светкавично и зениците ми се разшириха.О Боже..помогни ми!Всяко едно чувство в мен се изостри.Пред мен беше..беше той!
-Дейвид!
Казах с облекчение,радост и още куп чувства, които можеха да се доловят в гласа ми.Не загубих време и просто го прегърнах силно,а ръцете ми обвиха врата му.Той беше..той!Ароматът му..беше все същият.Широката усмивка не можеше да слезе от лицето ми.Та аз се намирах в прегръдките му,това беше истина!
-Аз...не мога да повярвам!
Казах бързо и сложих длани на врата му,оглеждайки всяка една черта на лицето му.
-Жив си!Ти си жив!
Възкликнах и отново го прегърнах.Не можех да сдържа емоциите си.Имах чувството,че сърцето ми ще изскочи.Радвах се като малко детенце,но по дяволите..той наистина беше жив!Жив и здрав,тук и сега..а аз бях в прегръдките му,въпреки че скоро можеше и да не е жив,ако не престанех да го задушавам с прегръдките си.
-О,Дейвид!
Прошепнах тихичко и му се усмихнах съвсем истински и невинно,съвсем щастлива.

by **David O'Conner** Съб Окт 20, 2012 1:59 pm

Цялата ситуация беше някак нереална. Не можех да повярвам, че отново я докосвах, че отново усещах копринената й кожа, че беше в прегръдките ми и казваше моето име. Сякаш беше минала цяла вечност, в която бях мъртъв, а сега отново възкръсвах в ръцете й. Но можех ли да й позволя да има същата власт над мен, точно както преди? Ами ако и тя се беше променила? Ако не беше същото момиче от преди три години? Ако не беше онази Катрин, с нейния заразителен смях и нестихваща енергия?
- Да, жив съм. Тук съм, принцесо.
Прошепнах, предаден на емоциите си. Пръстите ми се вплетоха в шоколадовите й коси, а палците ми милваха бузите й. Толкова нежно и леко, сякаш ако я натиснех по-силно щеше да се счупи.
Бях решил, че засега няма да й казвам истината за трите години, в които ме нямаше. Щях да излъжа, че живях един щастлив, безотговорен живот, изпълнен с разврат и забавление. Щях да се представя като стария Дейвид, който я наранява, за да я отблъсне. Но истината беше, че се страхувах. Боях се, че ако й позволях да ме обикне такъв, какъвто съм, нямаше да мога да живея без нея. И един ден някой ще ми я отнеме, ще бъда наранен и ще се проклинам до края на дните си.
Ръката ми се спусна по гърба й, а след това отстъпих студено крачка назад. Гледах я със същото безразличие както преди, но вътрешно се разкъсвах и исках да усетя вкуса на устните й. Да я целувам до последния си дъх, да я направя отново своя.
- Ако всички момичета ми се радват колкото теб, скоро наистина може да съм мъртъв.
Засмях се, поклащайки глава. За никой не беше тайна, че имах славата на женкар. Най-вече преди да я срещна. Влизах в любимия си бар и се забавлявах, а всяка нощ си тръгвах с различна. Понякога докато бяхме заедно, това отново се повтаряше. Карах я да ревнува, да страда, изневерявах й, казвах й, че е като всички останали момичета в живота ми и че само ми се води гадже, но въпреки това тя не ме оставяше. Не си тръгваше от мен. А когато събереше смелост да го стори, аз не я пусках. Давах й хиляди обещания, които не спазвах и после всичко се повтаряше. Старата песен на нов глас. И дори сега, след всичко, което се случи, все още не бях готов да я пусна напълно до себе си.
- Какво ще кажеш да се махнем от тук? Да отидем някъде, където можем да отпразнуваме завръщането ми?
Предложих й, точно както щеше да го стори стария Дейвид. Не исках да знае, че исках просто да я усещам с часове до себе си, че не исках да си тръгва никога.

by **Katherine Grey.** Съб Окт 20, 2012 4:37 pm

Целият ми живот откакто отвлякоха Касандра беше изпълнен със сълзи.Чувствахс е така сякаш с години не бях спирала да плача,но сега..сега когато Дейв вече беше тук и Кас беше с мен беше времето за промяна.Вече нямаше да съм момичето с разбито сърце,нямаше да съм момичето,което всички са свикнали да гледат как плаче.Имах всичко, от което се нуждаех..имах Дейвид,имах Касандра..имах добър живот.Имах смисъл да живея.
Но ето,че думите му отново ме нараниха,отново накараха погледът ми да трепне и да се сведе надолу.Отново искаше да ми покаже,че аз съм просто една от всички останали и не съм различна,но знаех,че не е така.Познавах Дейвид добре,колкото и да не му се искаше.Никога,никога нямаше да се откажа от него,каквото и да ми струваше.Да,унижавах се,да,той ми изневеряваше многократно,сриваше ме до основи,но го обичах.Можете да ме наречето глупаво влюбена,няма да се обидя.Да,той беше кретен,но беше моето момче,знаех,че и аз бях неговото момиче,въпреки всички нощи,в които други са били в ръцете му.Това ме убиваше,но и ме правеше по-силна.
Беше време за едно ново начало,нямах идея къде е бил,той може би щеше да ми разкаже,а мжое би не.Може би не беше същият,може би се бе променил.Може би бе срещнал нови хора,бе изживял нови преживявания.Не му се сърдех,вече не.През първата година,в която него го нямаше гневът в мен беше единственото,което изпитвах.Гневът от това,че ме изостави съвсем сама,без да ми каже,без да ми остави дори писмо.
Дойде и втората година,и ето тогава започнах да изпитвам липсата,липсата,която ме разяждаше,а любовта..тя се засилваше все повече.Направих опити да го намеря,но безуспешни.Сякаш под земята.Дори мислех,че е мъртъв,та дори баща му го мислеше за мъртъв.
И точно в моментът,в който най-малко очаквах той да се появи,Дейвид се върна.Нямаше да допусна да го изгубя,нямаше да го допусна за нищо на света.Дори всичко да се повтаряше отново,да ме унижаваше,да ме караше да се чувствам най-нищожното нещо на този свят нямаше да го оставя.
-Какво ще кажеш да е нещо различно от обичайния бар и хотелска стая..-казах плахо и го погледнах.Боях се,че ще ме нарани отново,но..бях свикнала на това.Той бе откраднал душата и сърцето ми.
-И..да..аз също се радвам да те видя,Дейвид.
Казах тихичко под носа си като се направих,че нищо не е станало.Отново искаше да срине света ми,но нямаше да стане.Не и този път.Щях да бъда два пъти по-силна и по-упорита от преди 3 години.Тогава бях още тийнейджър,докато сега..сега бях жена.

by **David O'Conner** Съб Окт 20, 2012 5:02 pm

Имаше толкова много "ако", които се въртяха в главата ми. Толкова много неща, за които вече не бях сигурен, толкова много пропуснато и изгубено. Дори Кат да си мислеше, че не го забелязвам, да, виждах тъжното й лице, онова разочарование, което се появяваше след думите ми. Не исках да я наранявам, не исках да бъда причината за сълзите й, но какво друго можех да сторя? Ако я оставех да види истинското ми аз, щеше да й е твърде лесно да види, че страдах. А аз не го исках. Не исках никой да знае, че имах и слаба страна, която ме сриваше. Която ме поставяше на колене, карайки ме да се моля. Бях изгубил толкова много през живота си, не можех да понеса да изгубя и нея. Защото въпреки всички момичета, с които бях, докато тя беше с мен, никоя не ме накара да трепна както с нея. Бяха просто момичетата, с които правех секс, с които мачках чершафите си и нищо повече. Имаше случаи, в които дори забравях имената им още преди изгрев слънце.
- По-различно? Хмм... - погледнах я замислен, а след това се усмихнах широко. - Може би е възможно да отидем в дома ти, да приготвя вечеря, да поговорим и... да се позабавляваме? - повдигнах предизвикателно вежди, прехапвайки долната си устна.
В годината, която прекарах в Лондон, се бях научил на много неща. И едно от тях беше да готвя. Имаше дни, в които оставах без пукната пара в джоба си, а нямах никакви приятели и не можех да си позволя да вечерям в ресторант или просто да си поръчам пица. Така се бях принудил да усъвършенствам тогавашните си ужасни готварски умения. Цялата година в Лондон бе трудна, изпълнена с много жертви и нови уроци, които съдбата ми даде.
- Стига Кат... не се цупи. Знаеш, че ми липсваше.
Наклоних глава в страни, приближавайки се отново към нея. Погледнах я съблазнително, а ръката ми се спусна нагоре по бедрото й и щом стигна до кръста й, я придърпах към себе си. Устните ми бързо намериха нейните, а усещането бе подлудяващо. Бях жадувал тези устни, сладкия им вкус, толкова дълго, че ми беше трудно да се спра. Устните ми властваха над нейните, взимайки си груба, но чувствена, изпълнена със страст целувка. След няколко секунди рязко се отдръпнах, а студена усмивка разтегли устните ми.

by **Katherine Grey.** Съб Окт 20, 2012 6:18 pm

-Ха,ти да готвиш?-погледнах го учудено с недоумяваща физиономия.Този факт наистина ме изненада.По-скоро Обама да стане бял,отколкото Дейвид да готви..Ето,ето и едина от промените в него.Явно се бе научил да готвки,което всъщност беше много хубаво,защото ми бе омръзнало само аз да му готвя.
-Мм..това звучи много по-добре.
Усмихнах се предоволно и го хванах под ръка като започнахме да слизаме по стълбите.
-Какво ще кажеш първо да се поразходим по плажа?И без това съм с бански.-засмях се и го погледнах.Погледнах го по същия начин както преди години.Поглед изпълнен с надежда и радост,поглед,който много лесно би могъл да се промени само с още някое остро изказване от негова страна.Сигурна бях,че той беше далеч от този гадняр,за който караше всички да го мислят,дори собствения му баща,дори аз.Не исках да повдигам темата и да му казвам какъв е,защото знаех, че ще се ядоса.Не,не че не бях свикнала с характера му,но не исках още в първите минути от завръщането му да се сдърпаме,което беше доста срещана част от живота ни заедно.

***
22.05.2008г.
"Искам да знам, какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши..."
~~~

Денят беше мрачен,сив и много дъждовен.Още от сутринта дъждът,изливащ се над града не спираше.С касандра се намирахме в поредния скучен час по Химия,в който мислехме за всичко друго,но не и за химията.Поне аз.Кас си падаше по-ученолюбивата.
Добре познатата мелодия на телефона ми Maroon 5 - She Will Be Loved зазвуча и прекъсна гробната тишина.Извъртях очи,когато госпожа Уинтър за пореден път ме скастри и с тънкия си,писклив глас каза,че ако се повтори ще изхвърча през стаята.Ми аз нямах нищо против,честно казано.
-Госпожице Грей,напуснете стаята веднага!
Чу се онзи ужасен глас отново,когато телефонът ми за пореден път иззвъня.Шийла,защо беше толкова нетърпелива и не спираше да ми звъни.
-С голямо удоволствие.
Казах троснато,взех чантата си и излязох от кабинета,мервайки злобния поглед на старицата.
Чу се едно глухо падане на чантата ми,а тялото ми се блъсна в някакъв мъж.Сляп ли беше та не виждаше къде ходи?!
-Аз също съжалявам!
Казах досадно,наведох се за да взема чантата си и едва тогава видях изражението му.Уоу.Погледът ми веднага се впи в дълбоките му сини очи.
-Аз..ъм..
Започнах да пелтеча,а когато момчето се изсмя надменно и ме подмина метнах чантата си по него.Да,точно така.Дори не разбрах кога го бях направила.
-Ей ти!-извиках и отидох срещу него.
-Не си познал,ако си мислиш,че ще се държиш така!Първо отиди да си купиш очила и второ като ти е толкова голямо егото и не можеш да се извиниш,поне не се дръж като кретен,какъвто съм сигурна,че си!Окей?
Говорех ядосано,а той просто седеше и ме гледаше сякаш беше препариран.
-Ехо?Сега да не и оглуша?Глупак...
Изсумтях,взех отново чантата си и продължих по коридора с възмутена физиономия.Писнало ми бе от такива надувковци,красиви и вече си мислят,че света е техен.
***

Да,точно това бе първата ми "среща" с Дейв.Тогава наистина го смятах за кретен,но..в един момент..

***
10.06.2008
I've been roaming around, I was looking down at all I see.Painted faces fill the places I can't reach.
~~~

Най-накрая..петък!Бях толкова радостна от този факт.Не само от този,че утре щях да се наспя много,много хубаво,а и то този,че тази вечер бях на купон.От доста време..е,доста време беше отнсоително понятие,защото доста време за мен беше 1 седмица,но..както и да е.Та,от доста време не бях излизала за повече от два часа и то през деня.Касандра бе вкарала тежката артилерия и не спираше да ми говори колко трябвало да уча сега,защото..и нататък просто не слушах какво ми говори.
Щом се прибрах у дома хвърлих чантата си на леглото и веднага влязох в банята.Взех си една доста отпускаща вана,поглезих се с течен шоколад и ягоди,докато гледах любимото си модно предаване и видях,че вече е станало време да се приготвям.Облякох едни къси дънкови панталонки,черен потник и черно късо дънково яке.Естествено обух обувки на висок ток и сложих стилен кафяв часовник на ръката си.На миглите си нанесох два пласта спирала,а на устните си червило,което много добре ги подчертаваше.Сложих си от любимия ми аромат на индийско орехче и канела и взех ключовете за колата си.Преди това поканих Касандра да дойде с мян,но тя каза,че имала друга работа.
Излязох,стартирах двигателя на колата и след секунди потеглих към вилата,в която щеше да е партито.
Нещеш ли изведнъж колата започна да запъва.Добре,че наблизо имаше отбивка и спрях там.Какво щях да правя сега?По средата на нищото,със спукана гума и в тази тъмнина.Добре се подредих..Опитах се да се свържа с някого,но нямаше обхват.Просто чудесно!
Минаха може би около 15 минути в чакане на спасение.Бях седнала на капака на колата и вече губех надежда,докато в далечината не видях да блещукат фарове на наближаваща кола.
-Хей,спрете!
Замахах с ръце и колата спря на метър от моята.Запътих се към нея.Боже,благодаря ти,че ми изпрати това спасение!Мислех си,докато от колата не излезе..същият тип,който ме издразни преди около седмица-две.
-Пф,и на това ако му се казва късмет..
Изпуфтях,но учудващо,младежът се държа доста добре,смени гумата и..просто ми помогна.Сега вече наистина му се чувствах задължена.
-Това не е работа за принцеси.
Каза той..
***
Много ясно помнех думите му..не е работа за принцеси..хах..Още от тогава не спря да ме нарича така.И именно в този момент,разбрах,че все пак той има и добра страна,именно тогава нещо в мен трепна.

by **David O'Conner** Нед Окт 21, 2012 9:40 am

No one knows what its like to be the bad man, to be the sad man... behind blue eyes.
*Преди 3 години, седмица-две след отвличането*
Тялото ми висеше почти безжизнено на веригите, в които бяха оковани ръцете ми. Краката ми висяха във въздуха, няколко сантиметра над земята. Главата ми бе клюмнала напред, а цялото ми лице бе в кръв. Тялото ми също. По него имаше огромни прорезни рани, дълбоки и кървящи. Всеки мускул в тялото ми ме болеше от непрестанните опити да се освободя от оковите си.
- Събуди се, красавецо.
Няколко шамарчета от ръката на Виктор се озоваха върху лицето ми. Щом отворих очи и повдигнах глава, лицето ми срещна неговото. Присвих озлобено очи и изплюх насъбралата се в устата ми кръв.
- Върви по дяволите!
Продължих да го гледам с омраза, а той от своя страна просто се засмя и поклати глава. Избърса кръвта от лицето си и ме погледна с насмешка.
- Знаеш ли, Дейвид... с всяко свое действие ме предизвикваш. Мисля, че прекрасната Катрин може да пострада ако не си държиш езика зад зъбите.
Погледът му придоби миловидно изражение, все едно наистина му пукаше, но това бързо се промени. Започна да се смее самодоволно, а аз за пореден път дръпнах ръцете си, възползвайки се от малкото прилив на енергия.
- Кучи син! Да не си посмял да я докоснеш! Нещастник! Кълна се, че ще те убия... - извиках гневно, а той понечи да си тръгне и да ме остави с горилите си, които ме измъчваха постоянно, оставяйки ме само за час-два на спокойствие.
- Ти уби брат ми, нали? Не беше инцидент... - изсъсках през зъби, а той спря на мястото си и се обърна, гледащ ме с изненада. Да, определено беше той.
- Защо, Виктор? Защо?! - изкрещях, а лицето ми се сбръчи от болка. - Не мога да повярвам, че някога беше най-добрия ми приятел, Вик...
***
- Хайде. - усмихнах се и тръгнах към нея, без да се замислям. Липсваха ми разходките ни по плажа. Липсваше ми всяко едно нещо с нея, имах да й се реванширам за толкова много неща, че едва ли животът ми щеше да ми стигне. Оставих якето и тениската си върху мотора си, а щом стигнах до нея, ръката ми се уви около раменете й, придърпвайки я към мен.
- Надявам се, че спагетите все още са ти любимата храна.
Засмях се, а устните ми докоснаха челото й.

by **Katherine Grey.** Сря Окт 24, 2012 2:58 pm

Спомените не спираха да изникват в главата ми и да ме карат да изглеждам толкова замислена,а вътрешно се чувствах..спокойна.Знаех,че той е тук до мен,знаех,че колкото и трудности да ни се изпречат ще ги преминем заедно.Знаех,че никога няма да спра да го обичам.Бях отдала цялото си сърце и душа на него.Знаех,че той също ме обичаше въпреки,че..дори не ми го беше казал.Знаех,че..,че той е мъжът,заради който си струда да дам всичко,да направя всичко.Може би изглеждаше най-големят кретен на света,но не..далеч беше от това определение,сигурна бях.Годината,прекарана с него ми даде достатъчно възможност да опозная всяка негова страна,да разгадая всеки един поглед и жест.Дори и той да не го разбираше,да не разбираше,че зад студената му маска аз виждах топлината,се надявам,че един ден щеше да го разбере и да ми позволи да съм истински до него.
-Да..хаха,разбира се.
Побързах да му отговоря,когато ме притисна към себе си и целуна челото ми.Правеше го рядко,рядко целуваше точно тази част от мен.Правеше го,когато..беше в един от наистина редките периоди,когато показваше дори част от истинската си същност.Усмихнах се едвам доловимо,спуснах ръката си по голият му гръб,а след това пръстите ми се преплетоха с неговите.
Завървяхме по плажната ивица,а разбиващите се вълни пръскаха телата ни.Беше толкова хубаво..Сякаш това беше най-хубавото нещо,което ми се бе случвало от три години насам.
-Миличък..не се сърди,моля те,но..къде беше?
Промълвих с огромна доза несигурност и го погледнах страхливо.Очаквах всеки един момент да се раздразни,дори разкрещи.Без дори да усетя ръката ми беше трепнала.Не исках да се ядосва,не исках да разваля всичко,но този въпрос ме бе глождил в продължение на толкова много време,на години..не можех да не го попитам,а и..би било неестествено да не го попитам.

by **David O'Conner** Чет Окт 25, 2012 9:26 pm

Исках поне за малко да се отпусна. Да бъда на хубаво място, в компанията на момичето, което обичах и да не мисля за мъчителните три години. Вероятно никога нямаше да ги преодолея. Споменът за случилото се никога нямаше да избелднее, нямаше да забравя. Те ме бяха променили. И въпреки всичко, сякаш се чувствах благодарен на Виктор. Благодарен, за това, че ми бе показал колко ценен е всъщност живота ми. Бе ме научил да обръщам внимание на малките неща, да подреждам правилно приоритетите си. И сега виждах ясно желанието си да прекарам една приятна, спокойна нощ отдаден в прегръдките й. В нейните. Да усещам устните й, ласките й, да чувам веселия й смях и тихото шептене. Но знаех, че не мога да го имам. Точно защото се бях променил, не можех да си позволя да изпитам всички тези малки неща с Катрин. Така не само аз щях да страдам, но и тя също. Можех да понеса гнева и собственото си страдание, но не и да гледам как плаче заради мен. Повече не. Достатъчно бяха хилядите пъти, в които я унижавах, карайки я да ми се моли и да плаче пред мен.
- Сериозно ли? – попитах изненадан, спирайки на едно място. Рязко пуснах ръката й, стискайки своите на юмрук. Прекрачих крачка напред и застанах пред нея.
- Защо ме питаш това след като знаеш отговора, малката? – засмях се с глас и поклатих глава. – След делото просто се качих на мотора си и си тръгнах. Бях оправдан и реших да обиколя света. Отдадох се на слабостите си, бях с десетки красавици, забавлявах се. – повдигнах нехайно рамене. – А и нищо не ме задържа тук. Познаваш ме..
Усмихнах се доволно, а пръста ми се спусна по скулата на безизразното й лице. „Боже, как ми се искаше да не го правя..” – помислих си и за миг се почувствах виновен за казаното, но не позволих да види вината в очите ми. Приближих се и грубо обхванах лицето й, придърпвайки я към мен. Устните ми властно се впиха в нейните, без да я оставят да си поеме дъх и за секунда. Докато се отдръпваше назад, захапах долната й устна малко по-силно, а на нея се бе появила капчица кръв.
- Хайде да отиваме у вас, умирам от глад.
Изрекох със студен тон, присвивайки недоволно устните си.
***
Усещах я. Толкова близо до себе си. Бях взел голото й тяло в прегръдките си, след като за пореден път я бях направил своя. Тънкият червен чершаф покриваше по-голямата част от тялото й, а моето бе закрито само до кръста. Незнайно защо, не можех да заспя. Но за разлика от мен, Катрин спеше съвсем спокойно. Дишането й бе равномерно, приличаше на истински ангел. За миг сбръчи лицето си, може би отражение на това, което сънуваше в момента. И изглеждаше ужасно сладко. Накара ме да се усмихна истински. С нея всичко беше невероятно. Като сън, в който живеех, и от който не исках да се събуждам. Пръстите м се спуснаха по врата й, отмествайки шоколадовата й коса назад. След това отново се върнаха върху лицето й и помилвах нежната й кожа. Целунах едва-едва врата й, а след това тихо прошепнах в ухото й, нещо което казвах за пръв път през живота си.
- Обичам те, Катрин. Обичам те повече от всичко в света.
Свих устни, а от гърдите ми се отдели тежка въздишка. Отпуснах тялото си спокойно до нейното и след няколко минути, превзет от топлината на тялото й, успях да заспя.
***
В съзнанието ми изплува болезненият, красив спомен от онази нощ, в която се възползвах, че спи, за да й кажа онова, което чувствах. Сякаш нямах смелостта да й го кажа в очите, макар да знаех, че няма да ме отблъсне. Сега, същата онази въздишка се отдели отново от гърдите ми. Тръгнах да вървя в страни от нея, подритвайки пясъка в краката си.

by **Katherine Grey.** Пет Окт 26, 2012 4:30 am

Случах думите му и усещах как сърцето ми се къса на милиони малко парченца.Отново.Лицето ми беше безизразно,вероятно пребледняло.Не разбирах защо..защо го правеше?!Защо искаше да страдам постоянно,защо искаше да бъда равна със земята?Защо унищожавашев сяка една малка частица в мен и същевременно ме караше да се чувствам по-жива отвсякога.Защо искаше да ми причини тази болка?За да го оценя?Та аз вече отдавна го бях направила и това ми струваше скъпо.
Устните му се впиха повече от страстно в моите и за миг се почувствах адски..сигурна.Но след като свърши отново видях леденият му пренебрежителен поглед.
-Тогава какво правиш при мен?
Попитах и в този момент вече не сдържах сълзите си,които започнаха да се спусках една след друга по лицето ми,а сърцето ми започна да бие учестено.
-Щом нищо не те е задържало защо се върна?!Защо искаш отново да умирам в ръцете ти?
Говорех хлипайки,гледайки го право в очите.Не можех..вече не можех да сдържам емоциите си и да се правя все едно нищо не се е случило.Не можех,а и не исках.Знаех,че има възможност сега той просто да си тръгне и да не се върне ..никога.
-Помниш ли..помниш ли..онзи момент..в който ние..ние бяхме тук на плажа и..и гледахме звездите?Когато..аз.за пръв път ти казах,че..че те обичам?Помниш ли го?
Говорех през плач и думите излизаха накъсано от устните ми.
-Имаше мен!
Изкрещях в лицето му и стиснах юмруците си.Бях безсилна,не можех да се боря вече.Той беше взел всичко от мен със себе си.

by **David O'Conner** Пет Окт 26, 2012 5:37 pm

How to be brave? How can I love when I’m afraid to fall?
“Тогава какво правиш при мен?” – отговорът на въпроса й бе толкова лесен, но същевременно и двойно повече труден. Как можех да й кажа, че мястото, където принадлежа, е там, където е тя? Че не бих искал да бъда никъде другаде, освен в прегръдките й, усещайки горещите й устни върху своите. Щеше да бъде толкова егоистично от моя страна. И да, макар да бях най-големият егоист в света, не можех да бъда егоист с нея. Правех егоистични неща, като това да крия колко много всъщност я обичах, но това бе само, за да предпазя себе си. Не исках да бъда наранен, не можех да си позволя да бъда „момчето с разбитото сърце” по простата причина, че егото и достойнството ми не го позволяваха.
Hello, hello... anybody out there? 'Cause I don't hear a sound… My echo, echo is the only voice coming back. My shadow, shadow is the only friend that I have…
Тези три години, в които бях съвсем сам срещу света бяха превърнали и една част от мен в истински Ад. Недоверието, с което се славех преди, бе само капка в големия океан от безверие, което изпитвах сега. Бях свикнал да се справям съвсем сам с всичко, да гледам през рамо за някой, който ще ми забие нож в гърба при първия удобен случай. А на кой му беше най-лесно да го стори?! На Катрин. Срещу нея бях толкова уязвим, като рицар без броня, намиращ се насредата на война. А сълзите й.. те бяха копията, които се забиваха в тялото ми, раздираха кожата ми, унищожаваха плътта ми и погубваха онова сърце на грешник, което биеше в гърдите ми. Не понасях да я гледам такава – слаба, молеща, унижена и разбита и не от кой да е, а от самия мен. Не можех да намеря думите, с които да опиша колко силно мразех себе си, че й го причинявах. Че я карах да премине през всичко това, че не й давах възможност да си тръгне. И че заради егоизма си не можех да й позволя да намери щастието си с някой по-добър, с някой, който наистина я заслужава. Някой, който й показва всеки ден колко е ценна и значима, че е едно необикновено момиче, заслужаващо светът да е в краката й.
Not ready to let go. Cause then I'll never know what I could be missing.
Имаше толкова много неща, които исках да направя за нея. Съвсем дребни, но истински, онези които щяха да я направят истински щастлива и щеше да се почувства жива, обичана. Като съвсем обикновена разходка в парка, целувка под дъжда, импулсивно пътуване до непозната страна, където никой не ни познава, вечеря на свещи и дори гледане на скучен филм, след който щеше да започне замерването с пуканки и невинния бой с възглавници. Бях изпълнен с толкова много мечти за неща, които никога не сме преживели, но онзи глупав страх, че един ден някой ще ми я отнеме, че ще остана с празни ръце, ме убиваше. Задушавах се, пропадах, давех се. Опитвах се да летя, но някой сякаш режеше крилата ми и ме връщаше обратно на земята, за да се сблъскам с жестоката реалност, потопен единствено в неосъществими илюзии.
I’m so cold, but I’m feel alive. Lay your hand on me one last time.
- Престани, Катрин. Не прави от мухата слон и не превръщай думите ми в трагедия.
Засмях се, обръщайки се към нея. След миг усмивката ми стихна, а на лицето ми отново се появи познатата студенина и безсърдечие. Лекият морски бриз се зблъска с тялото ми, карайки кожата ми да настръхне. Но сякаш не усещах студенината му, онова предупреждение, че студената зима настъпва. Плътта ми гореше от ярост и страст, от нетърпение всичко да свърши и отново да усещам топлината на тялото й, долепено до моето. Направих няколко големи крачки и застанах пред нея. Ръцете ми се плъзнаха по тялото й и застанаха на раменете й.
- Не плачи принцесо, просто се наслади на присъствието ми и аз ще забравя, че нямаше парти за добре дошъл.
Отново се усмихнах широко, а ръцете ми се спуснаха по тялото й, заставайки на кръста й. Придърпах я към себе си, долепяйки тялото й плътно до моето.
- Нищо не се е случило, нали? Всичко е наред?
Попитах някак заповеднически, а тонът ми бе твърд. Гласът ми звучеше грубо и дрезгаво. Може би заради буцата, която бе заседнала в гърлото ми, непозволявайки ми да си поема така жизненоважната глътка въздух.
- А сега ме целуни.
Казах заповеднически, но и някак несигурно. Не исках и да си помислям, че бе способна да ме отблъсне. Само при тази мисъл изгарях от ярост и гняв.

by **Katherine Grey.** Пет Окт 26, 2012 6:26 pm

A drop in the ocean,a change in the weather,I was praying that you and me might end up together.
Какво..каво си мислех,че правя?Защо изобщо се надявах,че може да има нещо..нещо човешко у него.Защо просто не сложех край на всичко?Защо усложнявах живота си..защо ли?Защото го обичах и една от простичките ми,но може би невъзможни мечти беше да остарея заедно с него.Да изживея живота си с него,да..да живея.Исках да живея,исках да почувствам всяко едно чувство с него,но..явно можех да изпитам само тъга,болак и унижение.И въпреки това не спирах.Не спирах да вярвам в това,че той ще се промени,че един ден той ще ми позволи да го обичам и ще позволи на себе си да обича.
-Знаеш ли,Дейв..
Говорех,а когато усетих тялото му толкова силно притиснато към моето за миг погледът ми трепна и поех дълбоко дъх.
But I'm holding you closer than most,'сause you are my heaven.
-Дължиш ми го.Защото през всичко,което сме преминали аз бях до теб,аз те обичах и все още те обичам.Да,обичам те.Това ли искаш да чуеш?Бих го изрекла милион,милиарди,безброй пъти.Обичам те,Дейвид О'Конър и това няма да се промени.Можеш да ме унижаваш,можеш да ме сравняваш със земята,мжоеш да ме накараш да страдам и знаеш ли..дори и един ден да си тръгна аз винаги ще те обичам.
Шептях точно срещу устните му,а ръцете ми плавно се преместиха на тила му,обгръщайки го.
Устните ми се сляха с неговите и сякаш в главата ми настъпи пълен хаос.Не мжоех да мсиля за нищо друго,освен за невероятната целувка,заради която краката ми просто се подкосиха,и ако ръцете му не ме държаха щях да се свлеча на земята.
Don't take what you don't need from me.
Можех да го обичам,както една жена обича най-силно.И го правех,обичах го повече от живота си,повече от душата си.И въпреки непрестанните му критики,непрестанните му подигравателни и студени думи аз все пак намирах нещо толкова красиво в него,нещо толкова истинско.Зад тази ледена стена се криеше едно момче.Момче,което го беше страх да обича и колкото и егоистично да прозвучи,нямаше да сотавя на друга да отключи любовта му,нямаше да спра да се боря.
-Хайде...да вървим у дома.
Казах безизразно след целувката и просто сведох погледа си надолу.Чувствах се толкова малка и беззащитна,леденият вятър се пропиваше в кожата ми и я караше да настръхва.

by Sponsored content

Стълбите към плажа

Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Re: Стълбите към плажа

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
						1
2	3	4	5	6	7	8
9	10	11	12	13	14	15
16	17	18	19	20	21	22
23	24	25	26	27	28	29
30