София Морети.

FC: Emma Stone

24. Средна класа. Журналист.

"Ако се хванете някога да търсите значението на думата "софия" пред вас ще изникне думата "мъдрост". Сега си представете мен, със червената коса, пиперливия език, импулсивните ми деяния и всички ругатни, които знам на родния ми италиански, както и още един-два езика. Пълната противоположност. Винаги съм се чудела защо майка ми е искала да ме кръсти така - тя отлично знаеше, че нейния характер не се доближава дори мъничкодо представата за спокоен и мъдър човек, а това, което тя ми е разказвала за баща ми, ме навява на мисълта, че той също не е от най-отговорните хора, които ще намерите. И все пак, не ме съдете. Аз съм умна. Или поне това ми е било повтаряно през целия ми живот.* Има неща, които и аз не знам за миналото си. Като например, защо съм била осиновена, при положение, че майка ми е била жива. До четири годишна бях с нея. Зная го, защото две седмици след четвъртия ми рожден ден тя изчезна. Имам спомени от майка ми. Но все още не си спомням името ѝ. Звучеше нещо като Лучия... Лучана? Да, беше Лучана. Блондинка като мен, въпреки че след като се преместих в Америка реших, че червеното повече ми отива. Имала е същите очи като моите - сини, преплетено с изумруденото зелено на някоя стара бутилка от вино. Помня гласа ѝ - някак дрезгав, но пък мек като кадифе, когато ми пееше песни. Не помня почти нещо друго. Знам малкото нейни истории, които се бяха запечатали в главата ми още преди да се превърна в това, което съм сега. Знам, че баща ми не е бил нищо особено и е постъпил, както са постъпвали всички глупаци, които не са могли да понесат мисълта, че ще стават бащи и ще трябва да бъдат отговорни за още едно малко човешки същество - избягал е. Майка ми ми бе казала, че имам неговия характер, но въпреки това се надявам да не е така, просто защото не мога дори да си позволя да си помисля, че бих могла да се превърна в такова отчаяно и жалко същество като него. Той просто се е отказал от мен, от майка ми и от обещания ѝ живот, защото просто не му е стискало. Оттам нататък всичко е вървяло нормално, защото нямам много спомени от тогава, а всичко, което ми окаже някакво голямо влияние или впечатление бива запечатвано в съзнанието ми и дори и сега, след като в главата ми е пълна каша, пак бих го помнила.

Представете си ме сега, със робата ми на завършваща ученичка на не-толкова-престижното училище "Сан Джиано". Грозно и убито синьо, което контрастира със бледата ми кожа. Един опърпан и все пак някак си бляскав пискюл виси от квадратната ми шапка, а аз всячески се опитвам да го премахна от челото си. Да, точно така изглеждах на преди пет години. И въпреки, че всичко около мен бе отчайващо скучно и сиво, в главата ми се въртеше само едно едничка мисъл - как след четиридесет часа и ... (проверявам си часовника) дванайсет минути, аз вече ще съм на самолета към Старлинг Сити. Въпреки, че щях да бъда напълно нова там, аз все пак вече бях кандидатсвала в местния университет със специалност "Журналистика и медийни науки", както и си бях уредила място като стажант на прес-аташето в най-голямото предприятие там. Дотук добре.

Две години. Старлинг Сити е в разцвета си, а моят акцент вече дори не се забелязваше. Освен ако не виках. Или не крещях. Което се случваше често. И една сутрин се събудих с топка в гърлото ми. Сякаш щях да отворя очи и да видя целия ми апартамент обърнат с краката нагоре. Отворих очи. Всичко си бе на мястото. Докато предъвквах последните хапки мюсли, пръстите ми се плъзнаха по дистанционното и по екрана на телевизора се занизаха картини. "Робърт Куин е изчезнал"; "Робърт Куин е мъртъв". Преглътнах. Изключих телевизора и се подготвних за хауса, който щеше да настане в този град.

"Оливър Куин - жив след пет години"

Сякаш някой бе решил да я постави в огромна топка за хамстери. До преди два дена си се бях въртяла в рутината на полузапустелия град, а сега изведнъж някой петокласник с леки садистични наклонности беше растресъл клетката ми и бе съборил колелото ми, докато все още бях в него.

допълнително

Гимнастичка е.
Обича мъже със самочувствие.